Разходка из въображението с Мартин Гунчев

Когато разглеждаш снимките на Мартин или Pamsi Shots, както ще го откриеш в онлайн пространството, веднага забелязваш отсъствието на клишета. Например момичетата в тях не са там само с красотата си, а сякаш за да разкажат нещо. Повечето му кадри не запечатват неща, които виждаш всеки ден, а по-скоро такива, които ако имаш късмет, помниш от сънищата си.

Невероятният Люис Хайн е казал: Ако можех да разкажа историята с думи, нямаше да има нужда да нося камера. Днес обаче Марти ни разказа какво стои от другата страна на фантазията.

Как разбираш, че една снимка е добра и си готов да я покажеш?

Почти винаги предварително имам изградена и ясна картина в главата, която се стремя да материализирам. Щом съм я харесал във въображението си, значи има шанс да я харесам и в действителност. Много рядко разчитам на случайни попадения. Още докато гледам през визьора, си личи дали ще стане добре или не. Ако в крайна сметка резултатът се припокрива поне на 70% с това, което съм си представял, значи съм доволен.

Кои са фотографите, чиято работа харесваш и следиш, и по какъв начин те мотивират тези хора?

Забелязал съм, че доста често когато видя снимка, която да ме впечатли се оказва, че е на някой млад руски или полски фотограф. Там са много добри. От българските фотографи, супер много харесвам работите на Мира Недялкова. Снимките ѝ са невероятно красиви и въздействащи. Но интересът ми винаги е бил по-голям към света на киното, отколкото към фотографския и може да се каже, че по-скоро имам любими режисьори, отколкото любими фотографи. Съответно техните филми най-вероятно са дали посоката към естетиката, която харесвам.  

Ти имаш и няколко късометражни филма. Какво ти носят те като различен процес? 

Филмите ми носят повече финансови разходи и по-малко удовлетворение от крайния резултат, защото накрая разбираш още колко много пари са ти трябвали, за да станат нещата както си искал да станат. На този етап съм приключил с филмите и съм се концентрирал изцяло върху фотографиите.

Как най-често се ражда една твоя идея и през какво преминава, докато се превърне в краен продукт?

Винаги казвам, че не приемам снимането толкова като занаят, а като изобразително изкуство, за мен има голяма разлика между двете неща. Не съм от типа фотографи, които са неразделни с фотоапарата и навсякъде обикалят щракайки наляво-надясно. Преди да стигна до апарата пада голямо мислене и чудене. Има места които моментално ме “вкарват във филма” и просто трябва да наместя героите, които са в главата ми, на въпросното място. В по-редки случаи картинката изскача изведнъж, цялата, готова и ясна. 

Това, към което се стремя и ме забавлява е да си изградя една своеобразна паралелна вселена, собствен свят, части от който са запечатани в снимките ми. Измислям си персонажи, някои се появяват в редица снимки, други само в една и после изчезват. Правя снимката и изхвърлям реквизита, който съм ползвал за нея, за да не мога да повторя същия персонаж или подобен сюжет. Той си е изиграл ролята, заминал е някъде и едва ли ще го видим пак. Така си нареждам нещата в главата, придържам се към тази концепция и гледам доста сериозно на нея.   

Коя за теб е най-трудната част в работата ти?

Най-трудно и бавно е докато си изясня напълно идеята в съзнанието. В повечето случаи ми хрумва някакъв детайл или част от сюжета, който искам да изобразя, но докато стане пълна цялостната визия на сцената: цветове, светлина, атмосферни условия, локация понякога ми отнема доста време, дни…седмици. В някои случаи определящо е мястото. Има места които моментално ме “вкарват във филма” и просто трябва да наместя героите, които са в главата ми, на въпросното място. В по-редки случаи картинката изскача изведнъж, цялата, готова и ясна. След това, изпълнението и визуализацията на идеята с фотоапарата е лесната и по-забавна част.

Какво и къде би снимал, ако нямаш никакви ограничения относно необходима техника, пари, време?

Ще направя общ портрет на Моника Белучи и Мерилин Менсън на връх Голям Перелик (много магическо място). Ако не искат да се разхождат чак до тук може и в някой евтин мотел в Щатите да ги снимам. Ще се разберем за мястото. 

 Какво послание би искал да оставиш с работата си след време? Какво усещане би искал да предадеш?

Не искам да натрапвам конкретни послания. За мен най-важното и достатъчно в една снимка, картина, филм и така нататък – е да има силна атмосфера и енергия, които да завладеят зрителя. Да го отведат някъде другаде, извън реалния свят.  Съответно това се старая да постигам със снимките си и се надявам да успявам. В крайна сметка нали това е една от целите на изкуството, да въздейства и да предизвиква чувства. И другата цел е да е направено качествено, за да възпитава добър вкус.

Иска ми се повече хора да осъзнаят нуждата от добрия вкус и усета за естетика във всичко, в заобикалящата ни среда, в ежедневието ни. В последните години в България и особено в по-малките градове наблюдавам страшно абсурдни изпълнения в това отношение. Явно хората не осъзнават ползата от това, красивото да присъства навсякъде в живота ни и че дори да е подсъзнателно, това красиво прави живеенето ни по-приятно.

Сега някой ще каже, че има по-важни неща от това, дали пейките в града изглеждат достатъчно добре и че като нямаш пари последната ти грижа е фонтана в центъра. Ще кажат, че тези неща не са от толкова голямо значение, но всъщност са от огромно значение и работата не опира до пари, а до мислещи хора с въображение и визуална култура. А визуална култура се възпитава с изкуство.

Още кадри от Мартин Гунчев може да видите тук и тук.

Always Know What's Up On The Balkans
Get Awesome Emails in Your Inbox

By entering my email I consent to the Terms & Conditions
%d bloggers like this: