Разкажи ми приказка

История за това как историите ни спасяват

Винаги съм възприемала света чрез ярки образи, които обвързвам с истории. Силно чувствителна съм към цветове, думи и картини. Това не просто ми е интересно, не просто определя желанията ми за професия, а е спасителна лодка винаги, когато се чувствам изгубена. Ако трябва да изброя първите неща, които помня, ще започна с вестник и дивана в кухнята на баба и дядо, покрит с губер в тъмно жълт цвят. На рамката на дивана има малко радио с антена. Аз съм седнала, дядо – до мен, а слънчевата светлина се удря в саксиите с цветя, после се разпръсква навсякъде в кухнята. Губерът малко боцка, но е толкова хубаво, защото дядо ме учи да чета.

viber_изображение_2020-05-29_23-14-51

Научих се да чета с вестник, а после заедно с дядо прочетохме толкова много приказки.

Спомням си и аромат на риба и миди, който идва от малко капанче на почти пуст плаж. Пръстите на ръцете и краката ми са се сбръчкали, защото вече няколко часа с най-добрият ми приятел плуваме. От седмица с мама, татко и майката и таткото на моя най-добър приятел идваме всеки ден на този плаж, а вечерта спим в бунгало. Косите ми и тези на момчето са руси и разрошени и съм сигурна, че в тях има водорасли. Не съм на повече от 7 или 8 години и единственото, за което ми пука, е кой пръв ще стигне до магазина за сладолед, иначе е слабак. Понеже в тези моменти не чувствах нищо, освен щастие, когато днес се чувствам зле, аз подсъзнателно винаги търся елементите от тези истории.

20200530_171726

Има ли нещо, което винаги ви успокоява, когато чувствате тъга?

Аз търся нещо красиво разказано както дядо можеше. Пространство, в което влиза светлина. Ярки цветове – жълто като губера, зелено като фикуса в кухнята, синьо като ризата на дядо. Мога да усетя същото щастие, както тогава, всеки ден от април до края на лятото, когато слънцето огрява стаята, когато видя ярък цвят или библиотеката пълна с книги на дядо, дори него да го няма. Всеки път, щом чуя радио, щом пясъкът полепне по мен. Винаги, когато видя русо дете и няколко секунди преди гмуркането в солената вода.

Всичко това са парченца от различни спомени, а спомените са истории. Когато ги обвържем, получаваме историята на живота си.

Може би всеки изминал ден споменът ще ми се струва все по-мил и всяка следваща година мозъкът ми ще прави по-красива водата и по-хубави дядовите приказки. Дали наистина е било така? Дядо често беше уморен от работа, а аз исках да прочетем още една страница. Той знаеше много истории, но тези, които не ми разказваше, са за това колко нечестен е бил животът му, когато е трябвало да започне работа още десет годишен, защото семейството му често е вечеряло само хляб. Докато плувах, мама и татко се караха пак, защото никак не се разбираха и днес дори не са заедно. Животът не е приказка, но за щастие мозъкът ни помни много по-малко лошото и много повече хубавото. Мозъкът ни винаги е готов да ни услужи с плаж и радио, ако го помолим.

viber_изображение_2020-05-29_23-01-29

Нашите истории са много украсени и рядко правдоподобни, но щастието и страданието са истински и когато сме малки, и по-нататък.

Дори разни приказки изобщо да не ви успокояват, вие също вярвате в история. Историята за това, как ще успеете в работата си, историята за истинската любов, която ще изпитате, в историята за това, че трябва да създадете семейство и че да оставите деца на света е най-важно, в историята за Бог. Всеки се хваща за своята история и определя себе си чрез нея.

Ако спомените от детството ни са по-скоро хубави, ние търсим елементите от тях в остатъка от живота си. Ако пък са лоши, през целия си живот ние ги избягваме и си обещаваме нови.

Ако поговорим с човек, който е много добър музикант, най-вероятно ще ни каже, че музиката го съпътства от ранна детска възраст. Усещал е ритъма, по-късно е бил е щастлив да пише песни или да ги изпълнява пред огледалото. Какво ще ни разкаже човек, който е имал трудно детство поради зависимост на родител, поради несигурност у дома или друг дълбок, семеен проблем? Ако човекът е решил да се пребори с това и е успял, той ще ни каже, че прави всичко по силите си децата му да не се чувстват така. В случай, че не се е преборил, този човек вероятно има проблем с обвързването и се страхува да избере партньор. И в двата случая иска да избяга от страданието, което е изпитвал. Иска да промени историята. Търсим смисъла за живота си всяка минута, в която сме будни. Разказваме миналото си, представяме си бъдещето.

.jpg

Благодарение на това, че можем да разказваме и да пишем истории, знаем кои сме.

Те ни припомнят откъде идваме и накъде евентуално сме се запътили. В една книга прочетох за социален експеримент, който изправя хората пред следните избори – да преживеят едномесечна ваканция на екзотично място, без да ги е грижа за нищо – нито за пари, нито за проблеми. Всичко е осигурено, от тях се изисква само да се забавляват колкото сила имат. Другият вариант е тридневна ваканция, в малък град и на техни разноски. Там ще има обичайни битови проблеми, каквито имаш където и да идеш. Условието е, че първата ваканция ще бъде напълно изтрита от съзнанието им в мига, в който слизат от самолета. Другата ваканция ще си я помнят. Познайте кое избират хората.

Колкото и несъвършен да е моментът в действителност, а нашите истории да са малко позакърпени, щастието съществува. Страданието-също.

И ако не премълчаваме историите си- хубави или лоши, те могат да ни спасят. Ако ги превърнем в нещо, в каквото искаме, те ще си поемат въздух. Ще видиш всичко, за което си струва да си тук, когато разкажеш хубавото. Ще остържеш от ума си лошите неща, които са полепнали. После пак ще си разкажеш хубавите. И ако имаш късмет, който също е човешка измислица, когато страданието почука на вратата, в стаята ще има радио. И то ще е съвсем истинско.

Always Know What's Up On The Balkans
Get Awesome Emails in Your Inbox

By entering my email I consent to the Terms & Conditions
%d bloggers like this: